Китарата отново ме спасява
от черни мисли и мълчание,
гласът ѝ извисен или сподавен
звъни като звънче или камбана.
Звучи с непредсказуемия ритъм
на моето сърце и не пропуска
да шепне посред грохота на дните,
а всяка струна да превръща в спусък.
Китарата в затишие ще кресне,
в гълчавата гласа си ще снишава,
от радост ще заплаче в нежна песен,
от мъка ще се смее до забрава…
Едва ли друг ще може да я има,
без мен ще бъде празна и печална.
Тогава нека моята любима
да я целуне и да я погали.
И ще засвири с пълен глас китарата,
една сълза по струните ще блесне
и ще звучи любимата ни песен,
в която любовта не се повтаря.