Веднъж старецът ми каза: „Християнинът трябва да избягва нездравата религиозност: както чувството на превъзходство пред другите заради своите добродетели, така и чувството за своята лошота заради своите грехове. Едно нещо е комплексът, а друго – смирението; едно е унинието, друго е покаянието.
Веднъж при мен дойде един светски лекар-психиатър и започна да осъжда християнството, защото, както той каза, предизвиква у хората комплекс за вина и униние. Аз му отговорих, че съм съгласен с това, че някои християни, както по своя собствена вина, така и по вина на други, заболяват от комплекс за вина. Но и ти на свой ред, му казах, си длъжен да се съгласиш с това, че невярващите са подложени на значително по-голямо и страшно заболяване – гордостта. И в това време, когато комплексът за вина на религиозна почва близо до Христос се преодолява чрез покаяние и изповед, то гордостта на хората, живеещи далеко от Христос с нищо не се лекува.”
Тези думи на стареца осветиха някои мои недоумения относно психологическия аспект на християнския живот. Аз разбрах, че отец Порфирий желае ние да избягваме както гордостта, облечена в логичната самоправедност на „християнското” фарисейство, така и самоунижението на „християнската”, трепереща от страх, съвест. Аз видях, че дързостта на тези, които считат себе си за „чисти”, и страхът на чувстващите себе си „виновни” съществено не се различават помежду си, но се явяват само различни страни на една монета – гордостта. Затова истинският вярващ християнин се освобождава от комплекса за вина чрез изповед и прощаване на греховете и се радва на свободата, дадена му от Христос. Но знаейки, че това е дар Божий, той изразява само своята благодарност към Бога и не се превъзнася. Той е чист чрез кръвта Христова, а не заради своите подвизи. По такъв начин той се радва, благодари и не се превъзнася. Човекът сега вече вижда, че всички хора могат да бъдат добри чрез кръвта Христова.
Старецът ни показваше път, по който може да се избягва както злото (греха), така и най-лошото от неговото проявление – гордостта заради своите добродетели. И така да се достигне най-доброто – смирението. Затова той се стараеше да запази истинското смирение от опасността на фалша. Той ми казваше: „Ние трябва да бъдем смирени, но не трябва да смиренословим. Смиренословието се явява дяволски капан, който носи със себе си отчаяние и бездействие, докато истинското смирение дава надежда и води към изпълнение на Христовите заповедни.” |
