На тези години е смешно да мисля за бъдещето. Разтоварвам и подреждам багажа на миналото, за да разбера къде съм в настоящето. И като че ли все пак мечтая за бъдещето, скришом...
Да си спомняш, сигурно е удоволствие, но и проклятие. Безброй образи, думи, случки и емоции нахлуват у мен.
Мери ми липсва... Пусто ми е. Трябваше да мине известно време от смъртта й, за да напиша тези редове. Страхувах се, че спомените ще ме потиснат. Не е лесно да останеш с тях, те са като призраци.
Отдавна ме канят да напиша книга за моя живот. Дълго отлагах, защото смятах, че има достатъчно време пред мен.
Обръщам се назад едва днес, на 75 години — за да подредя мислите си. Виждам, че не мога да се сърдя на живота си. Той ме е радвал и натъжавал, карал ме е да се усмихвам.
Много от историите, разказвани за мен през годините, са по-различни от истината, която стои зад тях. Някои са ме белязали, другите съм забравил.
Може да звучи като клише, но мисля, че съм успешен човек. Честен, открит и весел.
Благодарен съм и не скривам радостта си от добрата дума.
Не съм плейбой, макар че и така ме наричаха. Аз просто харесвам и обичам жените.
Понякога нарочно дразня тези, които ме предизвикват. Правя го майсторски, все пак съм добър актьор.
