Никога не съм обичал архивите, не защото съм напълно съгласен с един от любимите ми поети Борис Пастернак, че да си прочут, не е красиво, а поради убеждението, че ако Бог е снизходил да каже нещо и чрез твоята уста, не е необходимо да къташ и листчетата, на които си записвал -доста нечетливо в бързината.
Единственото нещо, което си струва да се пази, според мен, това са документите: писма, снимки, афиши, стенограми, впечатляващи публикации.
Воден от убеждението, че интересните неща не бива да стоят в чекмеджетата, реших да предложа на читателите най-ценното от моята колекция: онези 33 писма от Ален Боске, с когото ме свързваше близо 15 годишно приятелство, свидетелства, които съм пазил грижливо през годините.
Не само да превеждаш, но и да бъдеш предан от един от най-големите на XX век, да ешецопуснат в неговия кръг на творец, общу-с ксуюси като Салвадор Дали, Марк Шагал, Жюл Сюпервиел, Готфрид Бен, Гелдероде, Андре Малро! Дуката на Ален Боске тежеше, публиката чакаше да чуе мнението му не само по литературни въпроси, но и за изкуството въобще. Беше законодател. Беше с щедра душа. Помагал е на мнозина и френски, и другоезични писатели да получат полагащото им се. Беше превел или адаптирал и спомогнал за издаването на много книги с поезия. Но само на две беше изнесъл името си на корицата - на преводите на Емили Дикинсън и на адаптациите на стиховете на вашия покорен слуга. Това какво е? Според едни - шанс? Според други - съдба!
К к
|
