След двайсетгодишно скитане из пустинята на мерената ни реч, най-сетне първият "Злак" („Факел Експрес", 2011) - книгата със стихове на Васил Балев, които авторът от скромност дори не е определил като стихотворения. Тази книга подкупва не само със своята дълбоко стаена и предизвикателна, присъща единствено на младостта искреност, с жаждата си за злак и топлина в студа, но изненадва, дори на места плаши с една неестествена за толкова млад автор сдържаност, чувство за мярка, култура на стиха и вродено като че ли чувство за трагичното. Същевременно тя вдъхва особено доверие и уважение заради едно друго чувство - за памет, което поетът в едно свое интервю сам определя като свое най-важно качество. Балев наистина помни - не само своите деди и земи, но и интонациите и уроците на голямата българска поезия. И не само ги помни - носи ги в кръвта си. За разлика от повечето си връстници и техните безпомощни опити да разрушат из основи родния поетичен език, за да чуем техния или по-скоро чуждия, той не се срамува от себе си и своите корени, а успява максимално да ги приближи до модерното светоусещане и европейските хоризонти, от които ние, по-възрастните негови събратя, бяхме лишени. Поет по природа, Балев е от онова ново поколение, което не разчита сляпо на инстинктите си, а задълбочено и търпеливо работи над себе, чете, премисля, съизмерва се със света наоколо, за да се добере до прозренията на безсмъртното поетично братство и намери своето място в него. Освен сетива за природното, доутробното, дори бих казал - праисторическото, за телесното и вещественото, често пъти невидимо за невъоръженото човешко око, младият поет разполага и с антени за духа, за истинското и непреходното в голямата литература, където явно смята да се засели и придвижва, без да признава граници - като напълно равноправен неин поданик. Независимо от особената знакова система, която си е създал и която си е само негова, той няма претенции за свой особен принос и уникалност, като при това е въобще лишен от претенцията да бъде непременно забелязан и оценен по достойнство, както и от всякаква претенциозност. Дълбоко емоционален и впечатлителен, с тънко и добре премерено за детайла чувство, но преди всичко заслушан в подземното бучене на небесните стихии, Балев е определено мислещ поет, поради което не се сили да ни смая с неправдоподобни образи и сравнения, нито пък крепи като мнозина стиха си изцяло върху метафората. Той знае - генетично при това! - че най-действената и безотказна метафора е глаголът. И не толкова защото има наистина какво да каже, а защото е човек на действието - явление, срещано крайно рядко при съзерцателните поетически натури, склонни да си съчиняват съдби и светове, в които думите и образите са подозрително противоположни на реално обитаваните от тях. От поети като родения в Карлово Васил Балев може да се очаква всичко в живота, но най-вече - пълно сливане с написаното от него. Затова трябва да бъде извънредно предпазлив със Словото. Навремето Александър Геров твърдеше, че за да има основания да бъде издадена, една книга със стихове трябва да съдържа минимум пет поетически формули. Под „математическа поетическа формула" той имаше предвид онова стихотворение, в което нито един образ не може да бъде сменен от друг, нито една дума - изместена от друга. По тази логика тънката, максимално пестелива в подбора на думите и изящно композирана от Балев книжка, според мен, има двойно основание да види бял свят. Като оставям настрана Рибата, Кравата и Яйцето - „трите кита", върху които гради образната си вселена поетът - лично аз мога да изброя поне десетина такива „формули". Но ще се огранича с някои най-произволно подбрани по реда на страниците образи от наброяващата 22 творби стихосбирка - колкото да не съм прекалено голословен, макар че така изтръгнати от текста, те висят във въздуха и губят заряда на кинетичната си енергия. Съвсем съзнателно цитирам неточно заглавията им - онзи, който вече е чел или тепърва ще прочете „Злак", веднага ще разбере за кои всъщност стихотворения става дума, макар:

 „...по тенис-/корта двама играеха ожесточено с жълта/ топка на бързи изгреви и залези"(„Аз съм губещият");  

„...тихото тесто на охлюва втасва в черупката;

...съдията е раздразнителен/ сякаш под листа с присъдата има/ разсипана захар...;

 ...Както поетът, който/ Иска да смръкне кокаин от крилото на/ Завинаги отлетялата пеперудата; („2 минути пролет");

„...измислих/ квадратна топка за детето инвалид/ и кръгъл зар за комарджията" („Аквариум");

 „Мечтая си за добродушен глобус/ с одрана кожа - гола е скръбта"(„Геометрия на дъжда")

 „С евангелските текстове на разписанията" („Гара")

„... купчините тор върху луната сияят и димят... (Кравата);  

„...ежедневната реч/ се плъзва по тях като лястовица,/ която пази своя бинтован корем („Нещата");

„... насекомите кръжат - / ключалки въздух" („Post scriptum")...

И още, и още - все образи, органични и действени, с една единствена цел - да ни доведат възможно най-бързо и плътно до сърцевината на тази поезия, чийто основен двигател е Любовта или по-точно потребността от любов и правото да отстояваш себе си в нея. Но може би най-силно впечатление прави, поне на мен, когото партията и правителството все искаха да водят за ръчичка - от детската градина до гробищата - до каква степен самостоятелен и наясно със себе си е този млад мъж, не само в живота и по отношение на бъдещето си, а и в стила си, в изказа си, в естетическите си разбирания. Навярно това има предвид и Стефан Цанев, когато пише: „Най-после един наистина млад 25 (а не 45) годишен поет, връстник на демокрацията, незаразен с робство и предостатъчно талантлив, за да има нужда да псува, за да бъде забелязан. Напротив, стъписва ни със своята спокойна самоувереност." От личен опит мога да се досетя, че обратната страна на тази „спокойна самоувереност" е постоянното чувство за несигурност. Непрекъснатата тревога и вечното съмнение. Болката и безсънието. Нейната цена знае най-добре авторът.

ГЕОРГИ БОРИСОВ

в.КУЛТУРА

  

След години на клиширани фентъзита най-после нещо свежо - Джо Абъркромби.

Невероятен е фактът, че "Гласът на острието", първа книга от трилогията, е всъщност дебютната книга на автора.

Многопластов сюжет, с неочаквани развръзки /особено за жанра фентъзи/; герои със сложни характери, в които доброто и злото винаги са готови да сменят местата си..., но най-вече изящен зик на разказвач - от батални сцени до пасторални картини.

Горещо препоръчвам!

Бистра Шокарова

Монографията на Борис Живков не е изследване, което би впечатлило самодейци, възприемащи себе си като познавачи на миналото, понеже добре владеят (всъщност несигурната) фактология и (обяснимо относителната) хронология. Не е и четиво за любители на „дълбоки национални корени", мислещи в схемата „по-„ - „най- древен".  Тя предлага потапяне в атмосферата на Свят, отдалечен и различен от Нашия, диалогът с който ние не започваме и не ние ще приключим, но със сигурност контактът ни с него е възможност да размишляваме върху собственото си битие на потомци от партньорството на „Pax Nomadica" и „Pax Romana".  

Книгата реконструира полиетничността, стопанското разнообразие и културната  разнородност на  Хазария от ІХ-Х век като демонстрира, че държавността в онова време е мисловна конструкция, трудно мотивируема в реалността, но твърде жизнена: успява да обединява различности,  готови да надмогват своята другост.  А като изяснява динамиката в отношенията на Каганата със съседите от една страна и между отделните етноси вътре в държавата от друга, авторът защитава и основната си позиция в изследването: менливостта, съчетана с вярност към традицията, предавана с мерителите на генеалогичното време  е най-постоянната характеристика на Света, от който хазарите, заедно с печенеги и алани (и за разлика от българите!),  изчезват.

                                                             Красимира Йончева

Прочутият учен от Болоня е като „Баронът по дърветата" на Итало Калвино - не се отказва от дълга, който неговото време му вменява, участва във великите исторически събития на деня, но поддържа онази критическа дистанция, която му е позволена от това, че живее по дърветата. (В случая на Еко, в гигантската му лична библиотека.) А публицистичните творби „по повод" на „барон" Еко му позволяват да употребява изрази като „пишман поет", с които той постига по-бърз и точен отклик у читателя на вестника или списанието, отколкото ако пише за семиотиката на графоманския дискурс в академична монография. Разбира се, такова поведение в ерата на Берлускони е риск. Особено ако прекосиш границите на културната проблематика - и се занимаваш с новите войни, с новите популизми, с медийното господство и политическия карнавал... Всъщност, с какво не се занимава проф. Еко би осигурило по-късия списък теми (и тук е майсторството на преводачката да въведе безчет непознати у нас реалии).

„Връща ли се часовникът назад" позволява да осмислим по-внимателно и скандала с „Пражкото гробище" - последния роман на Умберто Еко (вж. „Култура", бр. 2 от т.г. - http://www.kultura.bg/bg/article/view/17911) Когато обвиняваме писателя в „неволен антисемитизъм", добре да е отчетем твърдението му от 2002 г. по повод „Протоколите на ционските мъдреци": „Не Протоколите създават антисемитизъм, а дълбоката потребност да откриваме Неприятел, която ни подтиква да им вярваме. (...) Историята още не е свършила. Но си заслужава да я разказваме, за да се противопоставяме на Голямата Лъжа и на ненавистта, която тя продължава да окуражава."

Марин Бодаков

Монографията на Мишел Рокбер не е просто много подробна история на катарите, ситуирана в широката рамка на политическата, военната, религиозната и икономическата картина на времето от 11 до 14 в. Тя е опит за едновременен поглед отвън и отвътре, от днешния и от тогавашния ден, към една специфична цивилизация - катарската, с нейните корени, развитие, трансформации и гибел. При това един много успешен опит - резултат, произтичащ от факта, че авторът е сред най-големите специалисти в областта си, изследвал всички аспекти на катарството.

За българската публика книгата представлява особен интерес далеч не само защото е първото цялостно и задълбочено представяне на историята на катарите, излязло у нас. Мишел Рокбер е сред учените, които не споделят модерното напоследък на Запад отричане на богомилския произход на западните ереси, в т.ч. на катарството. Ето защо той не само разглежда идеите на богомилството, а и изтъква като една от причините за последвалата драма в историята на катарите тъкмо отклоняването от традиционното богомилство и приемането на неговия краен вариант, изповядван от Константинополската богомилска църква, начело с папа Никита. Оттук се появява и един заден план в книгата: крахът на катарите и анексията на Лангедок от Франция не са били неизбежни, понеже на други места официалните власти и еретическите общини са установили друг стил в отношенията си, пресичащи възможността както за вътрешна конфронтация, така и за външна агресия, маскирана като „свещена война" срещу враговете на Църквата.

Написаната в подобен дух история на катарите дава възможност да си представим както всекидневието на богомилите, така и една алтернативна, за щастие нереализирала се линия в тяхната съдба. Предвид специфичната културна среда в Окситания, където търпимостта - верска, политическа, етническа и т.н. дълго време е била емблема на местното поведение, историята на катарството до първите конфликти с Папството, а и дълго след това, може да ни даде доста ясна представа за съществуването на богомилските общини на Балканите. По същата логика множеството демонстративни осъждания на ереста, останали без резултат поради нежеланието на локалните светски и духовни власти (често сами споделящи или дълбоко уважаващи катарските възгледи) да се конфронтират с поданиците им, би могла да създаде представа за нулевия ефект от осъждането на богомилите във Византия през 1111 г. и в България през 1211 г. Не на последно място колаборационизмът на тулузките графове и позицията на чуждото на местните традиции духовенство (римският клир и инквизиторите от военно-монашеските ордени) хвърля светлина върху съществувалата реална възможност българските богомили да станат обект на вътрешни гонения или на антиеретичен кръстоносен поход, какъвто впрочем папа Григорий IX обявява срещу „покровителстващия еретиците" български владетел Йоан Асен II. Авторитетът на последния обаче е такъв, че никой от католическите крале не поема рисковете на една религиозна война срещу България. Френските  крале нямат подобен противник в лицето на Реймон VI и Реймон VII - обстоятелство, предопределило трагичния край не само на катарската църква, а и на автономното съществуване на Окситания.

Веселина Вачкова

С годините, с края на годината ни е нужна „гушкава" поезия. Ако бях глупак, щях да напиша, че „Меко слънце" е средно аритметично между Валери Петров и Миряна Башева. Ако бях умник, щях да напиша, че е „леко писане". Ако бях още по-голям умник, щях да заявя, че най-новата сбирка на Донева е лирически фовизъм: всичко е ярко, ясно, изчерпателно. С неразмесени цветове. Обаче не искам да съм нищо от изброеното. Затова простичко ще кажа, че много ми харесват изкусните рими и безизкусните чувства в „Меко слънце". Къщовното в благородството. Песничката наум, докато пътуваш с влак - и най-после можеш да си пишеш. Хич не ме интересува и дали това са стихотворения за възрастни или стихотворения за деца, защото с тях съм едновременно и двете. Хич не ме интересува дали са наивни - защото са невинни. Радва ме кокетната им сладост. Утешава ме бъбривата им близост. Рядко съм имал желанието да кажа: ето, това е позитивна поезия. Всъщност, поезията на добър човек. През всички сезони на сърцето. И докато четеш в кафенето навръх 1 декември, изведнъж се хващаш, че набираш номера на жена си, за да споделиш ето това: Дърветата - разголени./ Пейзажът - настървен./ Декември чака Коледа/ от първия си ден." (Може би остарях - и вече знам за какво действително става дума.)  

Марин Бодаков, в. "Култура"

 В ръцете си държа една кутийка. Върху капачето й има картинки, а отстрани е дървена. При разклащане нещо потраква вътре. Иска да излезе, но засега е скрито. Всичко важно започва от кутия. Според Хезиод Пандора отваря едно забранено вместилище, за което специалистите настояват, че е урна, но ние си го знаем като "кутия". От нея излитат всички злини на света и докато Пандора успее да затисне обратно капака, вътре остава само надеждата. Дали надеждата е част от злото или е единственото добро, което човечеството е успяло да запази за себе си, не е съвсем ясно, но и някак не е нужно да се доизяснява. Важното е, че и до ден днешен в кутията има нещо. Според Фройд кутията означава утроба и с това тълкувание той доста съкращава пътя между затворения предмет и началото на всички сюжети. Когато бях дете, в такива кутийки се държаха кубчетата и от тях можеха да се правят къщи, крепости и дори кулите на Карлсон от кубчета и кюфтета, стига веднъж да бъдат извадени на свобода.

Върху кутийката пише "Направи си сам приказка".Отваряме я и вътре ни чакат двадесет номерирани карти с изображения, които отговарят на различни етапи от развитието на една приказка. Тегля наслуки и получавам номер 5, "Задача". Нарисуван е дървен пътепоказател, върху чиито стрелки пише "иди", "донеси", "спаси", "победи". Табелите приличат на ръце с императивно протегнати в различни бъдещи посоки показалци. Обръщам картата и на гръбчето й откривам надпис: "Отиди там, донеси това, надвий онзи... Задачите обичайно са в началото на приказката. Какво трябва да свърши героят?" Вадя още карти и получавам "9, Тайна", "15, Съвет", "16, Беда". Спирам дотук, защото приказката вече тръгва сама:

"Принцесата е тежко болна, царят е отчаян и праща най-верните си рицари да търсят лек. Но те не се завръщат. Не щеш ли, най-младия страж на портата, когото рицарите никога не канели на кръглата си маса, случайно видял в полунощ принцесата да излиза от замъка през една тайна врата, скрита зад трона на баща й. От небето се появила каляска с дванадесет черни коня и отнесла сънената девойка далече над планини и гори. Стражът тръгнал да я гони, но една костелива ръка го спряла. "Чакай - чул той гласа на старица зад себе си - нали не искаш да бъдеш изяден? Тръгни по светло, а когато пристигнеш, не казвай никога, за нищо на света думата "изтравниче". Кажеш ли я, ще те видят и ще те изядат." Момъкът си помислил, че това няма да му е трудно..." Но нещо ми подсказва, че стигне ли "там", веднага ще я издрънка. Възможните сюжети са безброй.

Отначало малко се смутих от обстоятелството, че гръбчетата на картите не са еднакви. Все пак това е много важно условие за всяко тесте, за да не могат играчите да избират какво теглят. Подсказващите надписи са необходими, но не подсказват ли прекалено много? После си спомних, че комплектът е за деца. За тях все още изображенията са по-важният носител на информация от думите, пък ако някой се е научил да чете - предимството му е заслужено.

В кутийката има още инструкция за възрастни, от която най-важното правило ми се струва, че е "Не измисляйте вместо детето. Това е неговата приказка". А също и цветна географска карта със завръзки и развръзки, по която ще се движи сюжета.

Този продукт на младото издателство "Точица" е написан и нарисуван от Зорница Христова, дизайнът е на Миглена Папазова, Столична община се е включила с уместна помощ. Картинките са остроумни и същевременно греят в топлите цветове на детството. Няма нищо от това, което мразех да виждам като малка - схематични илюстрации с груб контур и модернистичен уклон, който да изтъкне ленивия художник като артист в крак с времето. В картите на Зорница има грижа, любов и някакво: "А пък сега да видите какво ще стане", на което, поне аз, не мога да устоя. Всички майки и бащи знаят, че повечето играчки не стават за нищо. Детето взема робота, включва го и го изключва цяла вечер и от следващия ден той се превръща в част от украсата на дома. Но в случая имаме играчка, която помага за мисленето. И не се изхабява.Върху кутийката е отбелязано, че картите са "творческа игра по идея на Джани Родари", който сам имал желанието да ги направи, но явно не е успял. Зад хрумването на Родари пък се крие трудът на Владимир Проп "Морфология на приказката" (1928 г.), което отваря трета матрьошка на авторството. Както се вижда, дотук делото е международно. Предполагам, че занапред ще стане още повече.

При бързо сравнение става ясно, че елементите на приказния сюжет, определени от Проп като тридесет и един, в детския комплект са намалени на двадесет. Допускам, че някои - като размисъла, проверката и реакцията на героя - са прескочени поради прекалената си абстрактност. В останалите съкращения виждам най-вече милостивия дух на авторката. Липсват злодеянието, белязването, изобличаването, възмездието. Все неща, сред които ние, порасналите деца, живеем. Но малките няма още закъде да бързат. Пък и когато извадиш всичко от кутията, там пак си остава надеждата, нали?

Всяка година в Америка се дават по двадесет и една награди Пулицър за различни заслуги. Една от категориите е за разясняване на сложна материя с разбиране и на достъпен език. Ако имаше български Пулицър, бих предложила да отличат "Направи си приказка".

Кристин Димитрова

Сп. "ЛИК", бр.12, декември 2010, с.71, в рубриката "Акцент на месеца" 

Киноманите очакваха този превод след едноименния филм на Джулиан Шнабел с Хавиер Бардем в ролята на Аренас. За въплъщението си в кубинския хомосексуален писател Бардем е номиниран за "Оскар", печели награди във Венеция и Торонто, както и наградата на американската критика. Самата автобиография, рецензирана от Марио Варгас Льоса: "Това е едно от най-вълнуващите свидетелства, написано на нашия език, за потисничеството и бунта" - не ви ли напомня тъкмо мотивите, с които Нобеловият комитет присъди наградата си на перуанския маестро. "Преди да падне нощта" белязва читателя още с първата страница, в която двегодишният Рейналдо яде пръст и удивен изхожда глисти, а няколко страници по-късно, вече юноша, изнасилва петли, кучета... В монументалния текст срещаме безброй образи на безразборно гей общуване - най-голяма възхвала на сексуална свобода, при която привидно недопустимото удоволствие е леснодостъпно, непринудено и...  дори неизбежно. Ако бъдещият читател ми се предовери, ще реши, че от книгата се лее сластна боса нова. Нищо подобно, "Преди да падне нощта" издава воя на Шостакович. Не съм попадал на така жива критика срещу режима на Фидел Кастро и полицейските му методи да заглуши естеството на плътта, непризнаваща ограничения. Най-смазващите фрагменти в книгата са посветени на затвора "Моро", където Аренас попада по обвинения за идеологически отклонения и непозволена от правителството на Кастро публикация на романите си в чужбина, а всъщност заради открита хомосексуалност. Затова "Преди да падне нощта" е разобличение на биополитиката на един режим, но и на поддръжниците му - от левичарски професори в Щатите до Габриел Гарсия Маркес и Едуардо Галеано. Аренас не само демаскира скритите хомосексуални във властта и връзките им с тайните служби, не само доказва, че границата между хомо- и хетеросексуалност бива прекосявана непрестанно, но и успява да го стори с магическа пестеливост, без стилистичните превземки на друг гениален затворник - Жан Жьоне. Автобиографията на кубинеца принуждава да очакваме превод на романите му преди световната слава. Прочее, болният от СПИН 47-годишен Аренас се самоубива през 1990 г. в Ню Йорк, признавайки в прощалното си писмо: "Куба ще бъде свободна. Аз вече съм."

Марин Бодаков

Прочетох в ръкопис "Зелено и златно" с нарастващо удовлетворение и съгласие със Силвия Чолева.

Първоначално мислех колко е полезно, "полезнено" дъщерите ни - и Нона, и Анна - да знаят, че сме някога сме живели. Че сме живели едновременно в свой и в чужд свят. Свой - защото е светът на единственото ни детство. Чужд - защото продължава да е такъв по все по-неразбираеми за тях (политически) причини.

Но свят, Свят на роман.

С това искам да заявя, че тази книга ще се чете след нас - и вероятно не ние сме достойната й публика. Ще се чете след нас, защото тук вече няма издевателства над езика, а има постигане на свойствен език; няма амбициозен разгром над традицията, а има спокойно навлизане в нея, превръщане в нейно обновително звено

В хода на четенето ме порази извънредната самота на Силвия, разсеяното й отчаяние, ленивото й отчаяние, самотата й, самотата на една укротена, но все така елегантна Силвия, още по-силна Силвия...

Прочетох ръкописа на един дъх, на подскоци между кратки изречения от един глагол и дълги безглаголни изречения, сред изреждания, губих се преди финала между смислови отломъци, дразних се от раздребняването на текста, което обаче прочистваше.

В една литературна среда, която калкулира сърцераздирателността си за износ, "Зелено и златно" споделя непринудена драма, бодва... Споделя присвиванията, с които свикваш да живееш - и спираш да ги усещаш.

Аз обаче бих сложил заглавие не "Зелено и златно", а "Баща ми".

Знаменателно за мен е, че двата текста, възродили ме тази година, са "Дневник на скръбта" на Ролан Барт, имащ за отправна точка смъртта на майката, и "Зелено и златно", имащ за опорна точка смъртта на бащата. Явно смъртта ни прави по-свободни и самотни. Затова чрез "Зелено и златно" Силвия прощава на любовта за всичко, което ни е причинила.

Всички, които знаят, че вече съм чел книгата, ме питат роман ли е тя? Не, мен не ме интересува дали Силвия е спазила жанровите предписания, защото той е зрял, безикусен, мъдър, отговорен текст. Текст отговорен, защото Силвия си е задала въпросите, които не смеем да си задаваме. Текст без посока, защото на тази възраст истината няма посока.

Всяка година неволно честитя рождения ден на Силвия на различна дата - веднъж през април, веднъж през ноември. Но защо с прочита на "Зелено и златно" ми се иска точно сега да кажа:

Честит рожден ден, Силвия!  

Марин Бодаков