Стефка Кожухарова е преводачката и на програмния за ХХ век роман "Игра на дама", и на "Истории за кронопи и фами" от Хулио Кортасар (1914-1984). Българската част на стихосбирката му е разделена на "Вместо предговор", "Освен здрача", "Памеи и меопи", "Le ragioni della collera", стихотворения и обяснителна проза от различни книги, неиздавани стихотворения (1941-1958) на гениалния аржентинец. Творбите действително са твърде лични (ако се доверим на Кортасар, те са "хербарий за дъждовни дни"), но за немалко читатели - вече и у нас - ще се превърнат в най-доброто и най-трайното от вечно експериментиращия писател. Аз бих рискувал да ги определя като "обичливи послания по повод", но си давам сметка за това, че задушавам непринуденото им бароково великолепие. Това определение, разбира се, не загатва капризната стихия, деликатността на мисълта и воала на опиянението, способността да изтръгнеш лукса на изкуството от мощта на всекидневието... Можеш да поискаш убежище в свободата на някое стихотворение - примерно тук: "Не е нужно спъване или удар с шпага -/телата падат от собствената си тежест,/ за миг очите разпознават/ истината на мрака"... Или, по-добре, тук: "колко хубаво беше да зная, че си/ тук като дълбока вода" (ала нелепо е да се изтеглят отделни ударни фрази от пълното тяло на текста). Кортасар винаги се боял от демоните на автобиографичното и антологичното, но какво да се прави, от преводите на Стефка Кожухарова се появява една изключително обаятелна фигура, разтваряща ръце за прегръдка. Може би през нейната епифанията ще схванем и паметния му израз "бурята в една роза". Доблест и тъга, екстатично смирение, "писмо, получено от майка ми" - всички тези внушения подсказват, че томчето поезия от Кортасар е едно от дълбоките събития на 2010 година.

Марин Бодаков