ВЪВЕДЕНИЕ
Тодор Живков не е случайна фигура в съвременната българска история. Независимо от отношението ни към него, той остава политикът, управлявал най-дълго България през XX в. - от 1956 до 1989 година. По продължителност на присъствието си във властта в модерна България с Живков могат да се сравняват само българските владетели: княз/цар Фердинанд I царува от 1887 до 1918 г. (31 години), неговия син цар Борис III от 1918 до 1943 г. (25 години). Въпреки че при Царство България и Народна република България става дума за различна държавна и политическа система, фактът, че управлението на Живков надхвърля по продължителност това на монарсите слага отпечатък върху общественото му възприемане. И при тримата управници още докато са живи, а и след смъртта им се раждат слухове, митове, коренно противоположни оценки, предизвикани от крайни чувства - омраза, ненавист и презрение или възхвала и уважение.
А онова, което липсва в общественото възприемане на цар Фердинанд, цар Борис III и комунистическия лидер Т. Живков, под сянката на които е минал животът на поколения българи, е безразличието и незаинтересоваността. Точно затова балансираният исторически разказ за сложния път на Живков: от селско момче, изпълнено с желание да потърси по-добри възможности за себе си в големия град, през увлечението му по комунистическите идеи и действия до пълновластен диктатор, от когото в продължение на десетилетия зависи почти всичко в България, е нужен на българите. Няколко години след като е отстранен от властта в писмо до новите държавни власти от 23 октомври 1993 г. Живков сам дефинира полюсите: "Ако тук за някого бях простият овчар от Правец, за света бъх президент".
