Прабългарите през V-VII век, Рашо Рашев, Фабер, 2007

Прабългарите през V-VII век

Автор: Рашо Рашев
Раздел: Българите в древността /прабългари/
Издателство: Фабер
Народност: българска
ISBN:
четвърто издание, 2007 год.
меки корици, 368 стр.
Цена: 12,00 лв

Прикачен файл:

Прабългарите през V-VII век (четвърто преработено издание)
Трудът на проф. Рашо Рашев въз основа на богати архиологически познания доказва, че прабългарите до заселването си край Дунав са висококултурен народ от ирански произход, основал своята първа държава на територията на днешен Афганистан две хиляди години преди новата ера.
Интересът, както и някои нови изследвания върху темата, появили се междувременно в Русия и Украйна, бе повод да бъде допълнена и издадана за четвърти път.

Прабългарската тема у нас се разработва отдавна и традиционно се радва на голяма популярност. Ролята на прабългарите е била представяна често в зависимост от политическата конюнктура и се е люшкала между апологията и отрицанието. В годините след 1989 г. се забелязва нова тенденция в оценката на ранната история и култура на прабългарите. Тя намери израз в серия от малки и големи публикации. Основният тезис в тях не е нов, той е формулиран и развиван в българската научна и научно-популярна книжнина още в периода между двете световни войни през XX век. Тезисът гласи, че до заселването си на Дунав прабългарите не били тюрки-номади, а висококултурен уседнал народ от ирански произход, създал своята първа държава на територията на днешен Афганистан две хилядолетия преди Христа. Създаването на държави, високата земеделско-градска култура и древен ирански произход са трите отличителни черти на прабългарите до заселването им на Балканския полуостров. Този тезис се противопоставя на наложената в българската историография по-различна трактовка на въпроса с призив тази част от историята на българите да бъде написана и преподавана по новому. Тежкият за много българи преход, започнал през 1989 г. и още не завършил, е подходящ за ободряващи исторически примери. По традиция от времето на Паисий у нас историята на няколко пъти е била призовавана да вдъхне търпение, кураж и национално самочувствие. Днес нейните "герои" трябва да подкрепят духа на народ, ощетен и разочарован от последната политико-икономическа промяна, имащ обаче "важни данни за далечното си минало, които в неради дни като днешните биха му дали кураж за духовна опора". Това намерение може само да се уважава и подкрепя. Но еднообразните декларативни и понякога патетични твърдения започват да събуждат критическото чувство и на масовия читател. Освен това те често се разминават с изгражданата повече от век теза за прабългарската история, наложена в академичните трудове по история на България и в програмите за обучение по история, която, вярно е, се нуждае от преразглеждане в отделни пунктове. Но радикалният нов прочит създава объркване и несигурност, което преминава в недоверие. То се подсилва и от факта, че "новите прабългаристи" са предимно неспециалисти - икономисти, лекари, военни, юристи, художници. На това трябва да се отдадат такива особености на тяхната работа като твърде свободно тълкуване на писмени източници и предоверяване и некритичност към тяхната информация, занимания с епиграфски паметници и езикови проблеми без съответна подготовка, произволна датировка и етническа атрибуция на археологически паметници. Резултатът е натрупване на недоказуеми изводи, тенденциозност и предвзетост на заключенията, прекалена увереност в правотата на Собственото мнение и в крайна сметка деформация на историческата картина независимо от несъмнено благородните първоначални намерения и от някои сполучливи догадки и решения като например новото тълкуване на титула "кана сюбиги" (кан от бога). Авторът се придържа към традиционната гледна точка, изложена и периодично коригирана в българската историческа наука през последните сто години. В първото си издание книгата съдържаше кратки исторически обзори за присъствието на прабългарите в съответните географски райони. Те са допълнени с разширен текст от друга работа на автора (Рашев 2001), снабден с посочки за използвана литература и извори. Прибавеният очерк за Велика България е българска версия на руския текст, предаден за "История татар", т. 2, подготвяна за печат от Института по история на Татарската академия на науките в гр. Казан. Взети са под внимание нови, достъпни изследвания, появили се след 2000 г. или преди това по археология и история на периода от територията на Украйна и Русия. И накрая - една немаловажна подробност, пропусната в първото издание. Интересът към темата, която се разглежда, се породи по време на 6-месечната специализация на автора в бившия СССР през 1980 г. Тя бе осъществена в рамките на съществуващия тогава "безвалутен еквивалентен обмен" между БАН и Академията на науките на СССР. Настоящата книга може да бъде смятана за резултат от политиката на БАН за квалификацията на млади научни кадри и за поощряване на изследванията по важни проблеми на българската история. Предоставяйки настоящия текст като своеобразен отчет и краен резултат от специализаци-ята, авторът благодари на всички ръководни по онова време лица и служби от Централно управление на БАН и от Археологически институт с музей при БАН за доверието и съдействието.