Работата ми върху книгата съвпадна по време, а беше и стимулирана от изострен интерес у нас към национално-специфичното, към историческата съдба и пътищата на българската култура. Отначало я виждах като книга за Петко Славейков и неговия син - Пенчо Славейков. Темата ми трябваше да бъде: какво става в нашата литература и култура само в продължение на две поколения, какви са близостта и дистанцията между баща и син, взети не в биологическата, а в духовната си връзка, но особено привлекателни за изследване поради съществуването и на биологическа, и на духовна връзка. Постепенно този план отпадна, той беше просто смаан от благодатния материал за живота, борбите и мислите на хората от цариградския кръг, където ферментационните процеси при образуването на българската нация се виждат с несрещана другаде нагледност и откъдето тръгват всички посоки на нашия по-сетнешен обществен и културен живот.
Във всеки случай началната фаза от разгръщането на българското движение и формирането на националната идея даваше отговор, поне за мен, на два въпроса, които винаги са ме занимавали, занимават ме и сега: къде се корени нашето безверие, нашият атеизъм? (Това, което на езика на един руски църковник се нарича „мистична недостатъчност".) Откъде произлиза подражателният дух? (В разни исторически периоди той е вземал епидемични размери. Понякога една чужда идея е била отричана само в името на друга, заета наготово идея.) И единият, и другият въпрос ни отвеждат към съществени черти в националния характер, със значителни и важни последици в народната история, в самия дух и порив на българите за културно творчество.
