ХАДЖИ ДИМИТЪР
Жив е той, жив е! Там, на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка,
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
на друга - сабя, на две строшена;
очи тъмнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно, сърдито пече;
жетварка пее нейде в полето
и кръвта още по-силно тече!
Жетва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят...
Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
Настане вече - месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее –
Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат
-тихо нагазят трева зелена
и при юнака дойдат, та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръска с вода студена,
трета го в уста целуне бърже
и той я гледа - мила, засмена!
"Кажи ми, сестро, де го Караджата?
Де е мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата,
аз искам, сестро, тук да загина!"
И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата -
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата..
Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече –
вълкът му ближе лютата рана и
слънцето пак пече ли, пече!
|
