Мислещият човек винаги мисли различно.Лесно е да повтаряш казаното от другите, да го представяш за свое и така да трупаш страница след страница и книга след книга. Но това е път без изход, заблуда, суета и провинциализъм. А задачата на писателя изследовател е да разгадава Божия промисъл, да търси постоянно истината и да дава ново знание.
„Друг начин на мислене" дава ново знание за известни факти и явления, но не преследва сензация. Това е книга за историята, литературата и обществото, в която се прокарват нови пътища в науката. „Друг начин на мислене" е естествено продължение на предишните книги на автора „Философия на литературната история" (2004), „Разумът в българската история" (2005) и „Малкият народ" (2007).
Когато търсиш верния отговор на въпроса „Защо?", истината най-често се явява като някакво предположение. Малко е, но истината винаги е трудна за постигане и щом ти се представи дори толкова скромно и оскъдно, трябва да си радостен и щастлив. Защото все пак си направил крачка към познанието. Още много остава да извървиш и не бива никога да си сигурен, че ще ги направиш. Затова радвай се на тази, макар и малка стъпка, но все пак водеща натам, закъдето си се запътил.
Не е достатъчно, разбира се, само да предполагаш, че си на верен път и че истината ти се е явила. Необходимо е още да осмислиш предположението, да го обгледаш, сякаш не е твое, а чуждо, без емоции да прецениш доколко е близо до истината, за да го споделиш с другите. Ако успееш да го облечеш в точни и ясни думи, ще се появи и хипотезата...
Тази книга е съставена от хипотези, опитващи се да насочат вниманието към проблеми, върху които хуманитарните науки неведнъж са се замисляли, но не са им давали точно тълкувание и разрешение. Науките често се оставят на инерцията, тъй като е по-лесно и удобно да повтаряш авторитетите и да се съгласяваш с тях, отколкото да им се съпротивляваш, и въпреки пречките и неудобствата, да вървиш към целта, която си си поставил. Зад видимото винаги има нещо, което може би съдържа повече значения; може би там е заключената врата към истината. Някой обаче я е затворил, зазидал е дори и ти доказва, че я няма изобщо. Или отклонява погледа, затваря очите и внушава, че е по-добре да не гледаш натам. Но тя, истината, е там и чака някой да я долови, да разбие стената, която я прегражда, и вратата ще се отвори широко и щедро към онова, което търсиш.
С тази книга аз само посочвам стената, зад която е вратата, а зад нея вероятно е истината. Е, може и да съм започнал да я разбивам, но няма как да не забележите, че още съм плах, неуверен, предпазлив и съмняващ се. Защото помня думите на И. Кант, че „за да достигне до истината, човек трябва да бъде не смел, а предпазлив". Предпазлив съм, но не съм се спрял: просто споделям какво съм видял и промислил и съобщавам, че вероятно скоро ще отворя вратата, която е все още затворена... И викам читателя на помощ!
Желанието да събера недоказаните си предположения се появи още докато пишех предишните си книги „Философия на литературната история" (2004), „Разумът в българската история" (2005) и „Малкият народ" (2007).
Когато човек пише книги, винаги му се мяркат в главата идеи, които не се отнасят пряко към проблематиката на размишленията му. Той ги оставя настрана и, ако не ги забрави или ако не установи, че друг вече ги е разрешил, един ден се връща към тях и обогатен с новия си опит, е възможно да проумее смисъла им и по-точно и достъпно да изложи своите изводи. Така постъпих и аз след трите книги, които писах с упоение и наслада. Нещо все пак остана и ми дожаля за необмислените докрай тогава идеи. Пък и ми хрумнаха нови предположения. А и написах по други поводи статии и студии, които представят по-цялостно един друг начин на мислене, освободен от наслоения и предразсъдъци.
Много харесвам мисълта на големия руски поет Йосиф Бродский: „Най-важен е мащабът на замисъла".
От нея, всъщност, се роди книгата, наречена с това гръмко и предизвикателно, но точно заглавие.
|
