Уча се да пускам хвърчила
както се уча да бъда майка:
от вчера, от седмици,
тринайсет години вече.
Няма да успея — нито книгите,
нито съветите помагат.
Резки придърпвания на кордата,
ако я отпуснеш прекалено,
слънцето ще опърли опашката
на хвърчилото;
кървава резка на показалеца,
върху баира
между магарешките тръни
по стръмното
издига се, пада
оранжевият триъгълник,
улавям за мига
вятъра
и му се отдавам,
преди да се изгубя
сред ятото щъркели, отнасящи
август и хвърчилото зад баира.
С единия крак в детството,
толкова белези по колената
и по чернобелите снимки,
ще успееш,
прошепва ми ангелът пазител,
да пускаш хвърчила
е като да населяваш душата си
с нови небеса,
докато сам се превърнеш
на вятър.
