Орелът плавно — кръг след кръг — върти,
навива пак пружината на вечния невидим
часовник... Грее — синя — бездната от зейнали врати,
но как, но как от вечността да си отидем?
За всички тук е вечността: с крила
премазани — под камъка сизифов да подлагат мълком рамо!
И ти, къде ще стигнеш ти по хлъзгавите стъпала
от светлина?... В нощта — руините от черен мрамор,
затрупали най-светлите души...
Звездите — стонове кървяща избили
през разтрози и пролуки — стигат за Всемир...
Но в гаснещото и каква утеха е, че утре —
за кой ли път! — ще се развидели,
щом вечността се храни само с време?
Сплескана, земята — гранива палачинка —
ще увисне в пустотата: като часовник на Дали.
