Гизихтите на Велин Станев възникват като рубрика на страниците на в. „Пловдивски труд“ през април 2001 г. и се превръщат в любимо четиво на читателите на вестника. Четири години след датата на първия публикуван гизихт, рубриката донася на своя автори престижната „Награда Пловдив“.
В гизихтите най-общо се гони актуална за дадената седмица, месец или сезон тема. Но дори когато разказват за Пловдив, те носят пловдивска идентичност само чрез прикачени маркери. При отстраняването им, автоматично се превръщат в общобългарски, в квинтесенция на реални и значими проблеми, облечена в синкретичната жанровост. Гизихтите са и есета, и фейлетони, и кратки разкази, и монолози, и диалози, и коментари, и анализи, и дори всичко това едновременно – нито само информационен, нито само аналитичен, нито само художествено-публицистичен жанр. Това е хибридният жанр „гизихт“ за ежедневните гизихти: съдебни и юридически абсурди, ужасяващи улици и пътища, бедствия и аварии, двоен законодателен стандарт, безбройни и нечовешки данъци и такси, късогледа политика, безкултурна култура, болна здравна реформа, гнили нрави, мръсотия, перманентен недоимък, растящи безработица и цени, намаляващи заплати, стандарт на ръба на бездната, безкрайни лични и служебни драми, беззаконие, измами, корупция, престъпност, пошлост... Ами идиотските амбиции, егоизмът, безсърдечието, озлоблението, убитите мечти, погубените вяра, надежда и любов? Или – казано по Йовковски: Боже, колко гизихт има в тази България, Боже!
|
