Много пъти съм повтарял, че провидението ме дари с привилегията да бъда години наред не близо, а заедно с Кимон Георгиев. Разговорите не, а общуването с него беше събитие. Макар че ставаше всеки ден, то не беше всекидневно. Нямаше характер на просвещение, а на взаимност. Тя не се състоеше непременно от думи за случки и събития в нашата история, а всичките думи, които се говореха, изчертаваха посоките на българската съдба. Винаги има посоки и път напред във вековечността на България. Това би трябвало да се прочете и в редовете, и между тях, и по белите полета на неговите архиви. Когато мисля за живота и делото на Кимон Георгиев, искам да мисля за реката на живота на държавата, а не за отделен остров или за скрит залив по течението на тази река. Искам да не изоставям гледната точка за голямото и трайното в историята на България. Колкото и крайбрежната ивица на страната ни да е къса, убеден съм, че корабът на българската държава ще плава винаги в голямото планетарно море
на нашия свят.
