Двуезично издание на български и гръцки език
Каракачаните (както е прието да се назовават в България – бел. на прев.) са част от гръцкия народ. Преданията, записани и съхранявани в архива на музея, свидетелстват, че техните предци се оттеглят в планината Пинд, кога то турските нашественици завладяват гръцките земи или около 1381 година. “Излезнахме в планините, когато дойдоха турците и воювахме с тях”, казваха най-старите, разказват за тъй наречените хайдути. Каракачаните живеят в Пинд докъм 1815 година. Приблизително тогава бащите решават да изпратят жените и децата в Източна Тракия. От тях произхождат част от по-късните каракачани – номади. Те остават в Тракия, носейки благословията и проклятието от бащите им – благословия – да пребъдат и проклятие, ако останат, ако пуснат корени. Те трябвало да се завърнат всички в Родината. През всичките близо 500 години, когато живеят в Пинд, преди 1815 година, не се казват каракачани, нито пък саракачани (както е прието в Гърция –бел. на прев.). “Турците ги нарекли кара-качани, ще рече черни – непокорни, защото носят на главите си черни кърпи в знак на дълбока скръб за падналото царство и поруганата Света София “, така казват старците. В Пинд, където остават през всичките тези години, уединени, те съхраняват своята древна гръцка идентичност, език, нрави, обичаи и народно изкуство. От сведенията изглежда, че тръгвайки, жените и децата приемат името кара-качани, което по-късно, в преходите, се превръща в кара-качани. Много от тези факти се доказват и от песните, които са включени в книгата, издадена от музея под заглавие “Τραγούδια – χοροί – έθιμα των Σαρακατσάνων” (“Песни – хора – обичаи на каракачаните”). Отпращайки ги от Пинд, бащите организират семействата си в строго затворени групи – “τα τσελιγκατα” – челингата, в които те успяват да съхранят неподправено наследството от предците им, чак до усядането им през 1960.
КАРАКАЧАНИ ИЛИ ОЩЕ САРАКАЧАНИ
ВЪВЕДЕНИЕ
В края на една епоха, когато културният ни живот е завладян от делничността, Музеят на каракачаните развива своята дейност и полага свръхчовешки усилия да съхрани, каквото е възможно. Част от неговата дейност е спасяването, събирането и издаването на изключително ценните стари фотографии, които изобразяват нашия традиционен бит. И така, от богатия архив на музея бяха подбрани снимки на каракачани от всички краища, в които се намериха, за да се издаде настоящият албум.
Разбира се, албумът включва една малка част от сбирката на музея. Всички фотографии са точно датирани. Обхващат годините от 1910 до 1965. Снимани са от пътуващи фотографи или от такива, в градовете, където каракачаните слизаха по различни свои работи. Представени са в хронологичен ред, по десетилетия. Целенасочено, от общия брой, са подбрани и представени сватбени снимки също в хронологичен ред. Главната причина за конкретния избор е в това, че този върхов момент от обществения живот на каракачаните е съпътстван от най-красивите образци на тяхното тъкаческо изкуство и везба. Мисля, че точно в това е значимият принос на настоящия Албум. Той предлага богат материал на специалиста, за да проследи промените в отделните елементи на мъжкото и женското облекло, настъпили през десетилетията. Днес лесно се разпознава объркването, настъпило около този проблем. Недопустими съчетания, в името на традициите и съхранението им, съпътстват фолклорните ни изяви по цялата страна.
Читателят ще срещне каракачаните по тези страници почти във всички моменти
от ежедневието им, във време на труд, но и в мигове на отдих. В колибите, в палатките, по време на доене, на пазар.
Посвещава се и в чест на онези каракачани от цяла Гърция, които любезно ми предоставиха снимките си за изпълнението на настоящото начинание.
|
