Автономността на изкуството и на интелектуалците отдавна вече не е само благо, но все по-често е проблем, за мнозина дори е бреме. Тъй като, ако през втората половина на XIX век са воювали за нея (а творци като Флобер, Бодлер, Мане, а по-късно и Зола, са били нейните гаранти), то днес поданиците на посткомунизма я имаме наготово. Не дори като наследство, което често не съвсем заслужаваме и не особено ценим, а като подарък. От сблъсъка на теориите с практиката може да направим предварителния извод: Вебер е силен стимул за мисълта, но не е наш съвременник; а поствеберовите теории за интелектуалците водят до едностранчиво осмисляне на явленията и до обезкръвяване на понятията, което превръща прометеевото обещание на една шумна фигура в нарцистичен консуматор на собственото си безсилие и самота.
