|
|
| Нашата
препоръка |
 |
|
Принос към историята на Трявна и Тревненския край
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
История на Венеция
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
Животното, което следователно съм
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
| Дванайсетте стола
|
 |
Автор: Иля Илф, Евгений Петров
Раздел: Руска литература
Издателство:
Фама
Народност: руска
Преводач: Лиляна Минкова
ISBN:
поредно издание, 2000 год.
меки корици,
428 стр.
Цена:
12,99 лв (6.64 €) 
|
Лиляна Минкова е носител на наградата "Хр.Г.Данов" 2005г. за превод на "Двайнайсетте стола".
На смъртното си легло мадам Петухова разкрива на зетя си Иполит Матвеевич Воробянинов, бивш предводител на дворянството в Старгород и настоящ деловодител в съветско учреждение, че преди години, за да опази своите брилянти от болшевиките, ги е скрила в тапицерията на един от дванайсетте стола в гостната на някогашната им къща. И Воробянинов тръгва по дирите на столовете.
Скоро в начинанието се включва Остап Бендер -чаровник и авантюрист, надарен с таланта да се възползва от човешките пороци. Великият комбинатор е лишен от скрупули, но пък притежава остроумие и хаплив език, а изобретателността му да се добере до столовете и да набавя средства за делото е безгранична - от основаване на тайно политическо общество до организиране на междупланетен турнир по шахмат...
“В единайсет и половина, от северозапад, откъм село Чмаровка, в Старгород влезе към двайсет и осем годишен млад мъж. След него тичаше безпризорен.
- Чичко - викаше той бодро, - дай десет копейки!
Младият мъж извади от джоба си румена ябълка и я даде на безпризорния, но оня не мирясваше. Тогава той спря, изгледа иронично момчето и възкликна:
- Да не искаш да ти дам и ключа от квартирата, дето са ми парите?
Забравилият се безпризорен проумя колко безпочвени са претенциите му и веднага се отказа.
Младият мъж лъжеше: той нямаше нито пари, нито квартира, където те можеха да са, нито ключ, с който да отвори. Той и палто нямаше. В града влезе облечен в зелен, възтесен, втален костюм. Могъщият му врат беше увит няколко пъти с вехт вълнен шал, носеше на босо лачени обуща с велурени, портокалови на цвят носове. В едната си ръка държеше астролаб.
- О, баядерка, ти-ри-рим, ти-ри-ра - запя той, запътвайки се към пазара.”
|
|
|
