Самите кратки прози трябва да извикват моментно настроение, което е като улавяне в снимка. А снимките на деца се характеризират именно с неподправеност, която снимките на възрастни не притежават. И мисля, че текстовете в книгата са я запазили. От друга страна, снимки на деца не се правят лесно - те са често извън фокус, поради голямото движение и е голямо предизвикателство да уловиш дете в специфична поза”.
В кратките форми наистина фокусът е във фокуса. Владислав Христов го владее безупречно. И го показва: и в безпунктуационния (сякаш-) речитатив на първата част на книгата - “Най-кратката нощ”, и във фолклоризираното разбиращо намигване във втората част (”Малки сънища”), и във”Всички есени” (третата част на книгата), тръгнала от едно носталгично и влюбено завръщане в Прага.
