По отношение на 1910 година твърдите литературноисторически оптики ни пречат днес поне в две насоки:
Първо: нашата вече стогодишна вгледаност в най-важните книги, в творбите-емблеми на епохата – в “Подир сенките на облаците” и “На Острова на блажените”, както и в най-представителната колективна изява – “Българска антология”, ни пречи да осъзнаем, че волята за представителност (дори за свърхпредставителност) е обща типология за тази знаменита литературна година, включително и за автори от масовката.
И второ: забравяме да мислим модите, да помним как мълниеносно се разпространяват в литературните среди мълвите за един или друг авторски проект, как нараства желанието и ти да го повториш в някаква степен и под някаква форма, а дори и да го надцакаш. Така и желанието да дадеш през 1910 г. някаква равносметка за творческите си постижения може да се превърне в едва ли не задължителна необходимост – независимо от това какви са постиженията и какъв ще бъде резултатът от направената равносметка. Просто няма как да не преминеш през тази по-висша инициация за оставане в литературата. Инак отпадаш.
Честването и четенето на 1910-а година подир сто лета обединява петте текста, включени в тази книга. Висока проба литературна археология, която включва откривателско реконструиране на политико-социални сюжети (включително кървавата русенска сватба), убедително очертаване на “волята за представителност и (може би) окончателност” в литературното поле и др. Но най-забележителна е волята за четене на Яворов у Михаил Неделчев – емпатично, прецизно и преобръщащо утвърдени представи около мита Яворов.
Из "Литературен вестник"
