Поради някакво странно разстройство в способността за въображение обикновено испанецът си гради илюзии за миналото, а не за бъдещето - което би било по-продуктивно. Колко много е пречила и продължава да ни пречи да създаваме нова или поне съвременна наука и изкуство представата, че някога сме имали изключителна култура, чиито традиции и образци трябва да бъдат увековечени! А нима най-лошият песимизъм не е да вярваме, както се случва, че Испания е била векове наред най-съвършената нация, но впоследствие е навлязла в период на траен упадък? Не е ли все едно да мислим, че нашият народ вече е изживял своя върхов момент и е изпаднал в старческа немощ? Там, където няма малцинство, способно да въздейства върху една маса, и маса, готова да приеме влиянието на едно малцинство - там или няма общество, или е твърде вероятно то да престане да съществува. Безгръбначна, Испания се влачи не само в политиката, но и - а това е много по-сериозно и съществено от политиката - в самия социален живот.
