Преди години, проучвайки кавказките народи и езици, открих, че сред някои от тях са запазени множество старинни бъл¬гарски имена — едно незабелязано досега ехо от старата българска държава на Кубрат. По-късно, когато подготвях книгата "Царственик на българското достолепие", публикувана от Издателска къща "Иван Вазов" в 1998 г., се натъкнах и на още един необикновен факт. Оказа се, че в историческата памет на българите, в течение на векове се е пазел споменът за тяхната предишна държава край Кавказ, наричана от византийските летописци Старата Велика България. Силната привързаност на ранните българи към спомена за тази велика някога държава личи от цяла серия очевидни факти: първо, от това, че в най-стария български летопис - Именника, специално е подчертано, че тя е съществувала 515 години, а също от това, че самият летопис е разделен на два различни периода — времето на предишното българско царство /приключило с преселението на Аспарух в годината с име ВЕРЕНИ — дракон/ и епохата от преселението до владетеля Умор, който се е възцарил в 765 г. Името на Аспарух стои като водораздел между тези две епохи, а това показва, че за някогашните българи Старата Велика България е била една съществена историческа реалност.
