Разказите в този неголям сборник ни напомнят максима, че “човек е човек, когато е на път”. Тук обаче тя добива по-особен смисъл, тъй като колкото и различни сюжети да са разиграни те неизменно разказват за едно конкретно пътуване – общение за човека през своето съвремие.
Минаващ по ръба на сетивното и свръхсетивното, този път всъщност ни разкрива как изглежда призмата на одухотвореното му възприятие. Даже когато слиза в дълбоките и тесни тунели на страха, или когато се изкачва до звездите подир стълбите на някоя котка, мъгизмът на това възприятие въздейства своята истинска духовна реалност, на която се дължи и съществуването ни.
Това е едно от важните послания, които не само обединяват сюжетите, но и декодират смисъла на цитираната максима, че всъщност без човека на път, и той, и светът са несъществуващи.
Румен Шивачев
