Бели ангели
Закъснели очи, с неми погледи махат за път,
а сърцето изстинало, свива света като кукла.
Закъснели ръце се докосват. Не плаче дъждът -
само облаци свъсени сбира на пристан и хуква...
Закъснели мечти си отиват от пристана с гръм.
Като срутени сламени покриви в жълти одежди.
А душите се срещат в камбанен, непразничен звън -
днес погребваме само последната наша надежда.
Закъснели слова, неизречени, стискат гръдта
и под сенките, тайнствено стъпки последно притичват.
И под тях, спряло времето, плахо прегръща смъртта
и страха, да докосва живота и пак да обича.
В закъсняла целувка днес тихо се спуска денят
и докосва, до свещите, в църквата, устните бледи,
и очите склопени, в последния час на нощта,
и ръцете ти восъчни, стискащи в шепи победи.
Закъснях да те стигна. А пътят ми в храма се спря
за молитва, с последната скръбна утеха, на пръсти.
И се моля. Макар че сме смъртни - небето сега
с бели ангели само да слезе. Света да прекръсти.
ТОЗИ МЪЖ
Този мъж, дето знам, е разсипано тежко брашно,
зряло в черната угар до синора в крайната нива -
овършано по пладне с копита на бели коне
и отвеяно с вятъра, дето в небето възлиза.
Този мъж, дето знам, е замесен от друго тесто.
Той е тежка молитва, изричана нощем безмълвно.
Той е зрънце любов във отлюспена шепа добро,
преди изгрев посято с росата отгоре на хълма.
Този мъж, дето знам, е напукана хлебна кора.
Той небето издига - да вдиша земята свободно!
Този мъж, дето знам, се замесва с любов от жена
и към чуждия хляб не посяга със пръсти греховно.
Този мъж е горещ. Той ухае на прясно сено.
Той е силен и нежен, сълзите дори да го стягат.
Този мъж е криле. Той е покрив от бяло платно.
Той е глътка живот. И да бъде живот му приляга. |
