Няма го вече стария ужас -
зверски цялостен
и зверски безкраен,
без гримаси и без остроумия.
Ужасът си променя характера -
тупа ме свойски по рамото,
снизходително ме ухажва
и кокетничи с представата за себе си:
„Ние с тебе сме еднакво силни,
ти си само малко по-красив. . ."
И ми се усмихва.
Ах, особено усмивката го прави гаден,
извратен го прави
и налудничав.
И ме дави непозната гадост.
Сякаш ме целуват похотливо
бебета с мустаци и бради.
Capriccio for Goya
The old terror--
brutally whole,
brutally endless--
without posturing and wit,
is gone.
The terror is different now--
intimate, it pats me on the shoulder
condescending, it courts me
and flirts with its own image,
"We are equally strong, you and I,
you are smarter maybe . . . "
And it smiles at me.
Ah, it's the smile that makes it so revolting,
makes it perverted
and crazy.
I feel sick with a revulsion
as never before.
As if babies with beards and mustaches
were kissing me lasciviously.
