Ковачите мохамедани в Радювене са дошли през турско и са приети добре от местното население, като една необходимост за селото от изработването на железарски изделия - ралници, чирясла, брадви, мотики, саджаци, огрибки, маши, скари, ръжени, ножове, канджи, тесли, букагии, капистри, ланци за спъване на кола и каруци по надолнище, ченгели. Хлопки и клопарници, изработени от ковачите, окачени по вратовете на добитъка, огласяли селските пасища и гори. Във времето между 1930 г. и 1951 г. ковашки работилници в село са имали: Мустафа и синът му Асан (в къщата на Бочо Джамов в Ненювската махала), Ибо и синовете му Дурката и Метката (на Средното поле до чешмата), Аско от с. Лисец (в Бункера), Ахмед Стойковски със сина си Мутето (при Агушовата чешма), Мехмед Асанов и брат му Усо (срещу Ненювската чешма в дола), Алил и синовете му Меко и Дурко (при мелницата), Усо и синът му Унко (в Бранковец), Асан Мутов Дурков. През 30-те години на XX век с увеличаване броя на населението се появяват и работилниците на Петко и Дано Киркови (учили занаята при Мехмед Асанов, по думите на сина на Дано Кирков - Петко), Стойко Стефанов (учил занаята при Алил, казва синът му Стефан), Мойно Минчев (учил занаята при Петко Кирков). Като ковачи са работили още Стойко Аджов и Петко Пуйката в работилницата на Стойко Стефанов.
Селските ковачи не само изработваха, но и поддържаха инструментите на селяните да бъдат годни за работа като ги клепеха и точеха. Тяхна грижа бяха и впрегатните животни, като биволи, волове, крави, коне и магарета, да не ходят „боси", за да не окуцеят по каменистите и заледени пътища. В миналото, след всяко ходене до Плевен с волската кола, карайки мартаци на пазара по преките чакълести пътища зад Иванова могила, петалата са се износвали и падали и е трябвало да се ходи при ковач.
|
