В настоящата книга се предлага дискурсен анализ на класическото произведение на черногорската и сръбската литература от XIX В. Горски Bujenau (1851) от Петър Петрович Негош и неговия първи български превод извлечение из Горский венец (1891), направен от малко известния учител, публицист, поет и преводач Петър Иванов. Проучват се рецептивните механизми на българската култура от разглеждания период, чрез които българското Възрожденско общество осмисля един образец на модерно индивидуално поетично творчество чрез модела на популярната българска будителско-просвещенска поезия. Изтъква се ролята на преводната литература от епохата за изграждането на националните стереотипи, както и за самоидентификаиията на българското общество чрез опознаването на чуждите култури.
