Има някои вечни писатели. В смисъл, че стоят някак извън времето. Като камъни на страшно висок космически сипей под студени звезди. Брадите им приличат на вековен мъх. Те наблюдават света без да се вълнуват от малките и несериозни въздишки и примигвания на суетите и модите. Когато прочетох още най-първите неща на Деян (бате Деян) аз си казах: ето точно това е един такъв вечен писател! Няма как да го накараш да пише - по никакъв начин - за несериозни неща! За превъзбудените-лъщящи-ярки-гламър-брандови-рекламни лакомства, създавани от купищата съвременни писачи - специално за мудното внимание на съвременния консуматор на слово. Няма как да го накараш да пише такива неща! Той пише за тъмните и дълбоки бездни - очите на майките - от тук до края на самотната Вселена. И когато ние четем – плачем. После ставаме по-чисти. И така нататък. Животът е вечен. Деян Енев отдавна знае това.
Калин Терзийски
