Белетристичният дебют на Георги Гочев съчетава научните интереси в полето на една непрекъснато разширяваща се „продължаваща античност” с поетическото изостряне на интерпретативните парадокси. Обръщането към различни митологически сюжети – от случая Полифем до случая Войцек, тук става не с цел да се постигне панорамна всеобхватност и монументалност на повествованието, а заради богатите възможности за проекции на фигури. Така пластове като античност и романтизъм участват при Гочев не в качеството си на аргументи, а във връзка с тяхната способност да произвеждат отношения. Затова и в хода на повествователното завихряне фигури като учителя и фетишиста се превръщат във важни пунктове на трансмисия, в които се формират ключови за съвременния човек възприятия.
