Има вълнуващи страници, които се превръщат в културен феномен, чрез който можем да прочетем музикалната ни летопис, музикалнокултурните ни нагласи, народопсихологията ни. Такава е историята на известните северняшки хора за духов оркестър. Създадени през първата половина на XX в. в ( еверозападна България като индивидуално творчество, механизмите на тяхното разпространение предначертават пътя им на фолклоризиране. Причините за тази метаморфоза са в самата изпълнителска практика. Военните духови оркестри и селските музики са центърът на музикалния живот, особено в по-малките селища. Самите оркестри контактуват помежду си, обменят се ноти, организират се надсвирвания. Най-добрите маршове, хора, танцови пиеси, написани талантливо от техните създатели, народът приема като своя музика и обикновено не се интересува кой е техният автор - подобно на отношението към фолклорните образци или към градските шлагери от началото на миналия век, после към поп хитовете, към цялата индустрия в сферата на поп музиката. Най-хубавите хора за духов оркестър и днес, както някога, с еднакъв успех звучат и на селския мегдан, и на градския площад, и в концертната зала, и в ефир.
Сред създателите на шедьоври в музиката за духов оркестър с и Андрей Врачански (1915 1990). Възпитан в близост до фолклора, и той, както и други двама талантливи творци по-възрастният Дико Илиев и Йордан Змейски, е изцяло потопен в музикалната атмосфера па неговото време.
