През дългите години на османското владичество българският народ оказва отчаяна съпротива на завоевателите. Известни са много бунтове, въстания и заговори, които имат регионално проявление и стихиен характер, без системна подготовка и организация. Съпротивителните възможности както на българите, така и на другите балкански народи са твърде ограничени, за да се противопоставят успешно на нашествениците. За това те отправят взор с надежда за външна подкрепа. Най-напред очакванията им са насочени към Австрия, а от началото на XVII век - главно към Русия. Руските монарси съзнателно стимулирали тези надежди. Още през XVI век цар Иван Грозни открито огласява освободителната мисия спрямо балканските източноправославни християни, като заявява недвусмислено, че целта му е да освободи Цариград от игото на полумесеца. На тази основа възниква и се разпространява известната мълва за Дядо Иван. Същата насоченост на руската политика се откроява още по-ярко при Петър I и Екатерина Велика, които многократно увеличават руската мощ и още повече засилват натиска върху Османската империя.
