Винаги съм си давал сметка за рисковете, които поема всеки автор, когато говори само или предимно за себе си, а по дефиниция това е предметът на самия жанр спомен, мемоар. Такъв автор неминуемо се изправя пред Сфинкса: А откъде знаеш - пита го той, - че онова, което е било интересно за теб, ще е интересно и за хората, които са до теб или ще бъдат след теб? Откъде знаеш, че онова духовно, което е било достойно и значимо за теб, ще бъде такова и за другите? и тъкмо тогава на автора на спомени остава може би илюзорната, може би и малко суетната, но все пак обнадеждаващата утеха, че онова, което той е преживял, сега го преживяват други, а утре ще го преживеят и по-други и че си струва тъкмо към тях да отправи своите споменни послания. И постепенно той започва и да се убеждава, и да си вярва, че това е именно така. А така ли е всъщност? Дано.
Исак Паси
