В тази книга са систематизирани за първи път надписите, оставени от древните българи на техния собствен език в трите държави, създадени от тях в Европа - Старата Велика България, Аспарухова България и Волжка България. Това е един рядък вид научни находки, за който са мечтали много поколения български учени през XIX и XX в., но който беше открит и събран едва през последните 50 години.
В течение на почти два века изследователите, които проучваха българското минало не разполагаха с никакъв свързан надпис на езика, на който са говорили създателите на българската държава. Всичко, което се знаеше за езика на древните българи през този период, се състоеше от двадесетина дворцови титли и звания, открити в гръцките надписи, и от няколко календарни изрази, намерени в Именника на българските канове. Поради това изследванията в тази област оставаха дълго време неизбежно на етапа на преднауката. Липсата на свързани текстове на езика на древните българи беше превърнала този прочут някога народ в една голяма научна загадка и затова, когато 1946 г. най-после беше открит първият цялостен надпис на древнобългарски език (Преславският надпис), това донесе не само огромна радост, но и голяма научна изненада. Намирането на този първи надпис изведнъж показа, че древнобългарският пик трудно може да бъде класифициран в рамките на тюркските или алтайските езици и тази нова ситуация най-точно беше вразена от френския учен Ж. Дени, който, анализирайки този едниствен по онова време пряк древнобългарски текст, писа: „Човек се пита даже за момент дали това не е някакъв непознат език, примесен с тюркски думи".
