Книгата е посветена на най-динамичните художествени и метатекстови изяви на българския символизъм до началото на 20-те години на ХХ в.
Нищенето на едно стихотворение, целящо навлизането в най-дълбинна за епохата символна система (сонета Пловдив на Димчо Дебелянов), приближаването към мрежата от текстове, за да се постигне менталната цялост на една година (1907-а), съпоставянето на днес централен за училищния канон поет като Пейо Яворов с напълно маргинализиран като Иван Андрейчин, анализът на образа на цветята като определящ за света на символизма, но и включващ го в литературната традиция, разглеждането на движението на символизма като свързано с окултизма – това са част от мерките за преосмисляне на символизма, предприети в книгата.
Авторът ревизира две от най-важните монументализирани вече клишета – че символизмът притежава музикален език и че този език е способен да изрази един краен субективизъм.
Книгата е спечелила субсидия от Фонд „Научни изследвания” към Министерството на образованието, младежта и науката.
