Охридската Света София и нейната датировка, Асен Чилингиров, Херон прес, 2013

Охридската Света София и нейната датировка

Автор: Асен Чилингиров
Раздел: География, пътеводители, Археология
Издателство: Херон прес
Народност: българска
ISBN: 97895458023246
първо издание, 2013 год.
меки корици, 150 стр.
Цена: 22,00 лв (11.25 €)

Прикачен файл:

Настоящата монография е посветена на един забележителен паметник на българското средновековно изкуство – архитектура и живопис. И същевременно един от най-оспорваните в науката. За него е възприето почти повсеместно и безпрекословно становището, че е произведение на византийската столична архитектура на ХІ век, а стенописната му украса – изпълнена от цариградската художествена школа, като представлява нейното най-забележително достижение, стигнало до нас. И че тя отразява най-точно християнската православна естетика, като отговаря напълно на принципите на православното богословие, изразени също и в патроната на църквата – патроната на Света София, Божествената Мъдрост, установен от Юстиниан Велики, като символ и олицетворение на православното християнство. Основното изследване на архитектурата и стенописите на църквата, което съставя темата и съдържанието на монографията, ще покаже, че нито едно от тези твърдения на историците на средновековното изкуство не отговаря на действителното положение. Макар и още първите нейни изследователи от края на ХІХ и началото на ХХ век да забелязват и отбелязват в изследванията си следите от много отделни етапи на строителството, неотговарящи нито на плана, нито на зидарията у останалите византийски църкви от Х и ХІ век, едва публикуваните само преди едно и половина десетилетие резултати от изследванията на македонския архитект Борис Чипан, завеждал строителните работи при възстановяването на църквата през 1950-те години, позволяват да се добие известна представа за сложната история на църквата – но и за нейната предистория, стигаща до първите векове на християнството. Някои от тези изследвания – сондажи при основите на сградата – са направени още в началото на 1950-те години, но са укрити от сръбските историци и реставратори. Намерени 40 години по-късно и допълнени с други сондажи от арх. Чипан, те показват, че сегашната църква е построена върху основите и отчасти стените на разрушената в първото десетилетие на VІ век митрополитска катедрала, а следващата постройка е била изградена към края на ІХ век и основно преустроена в последното десетилетие на Х век за коронацията на Самуил през 997 г. Като патриаршеска катедрала във вид на куполна базилика. А моите изследвания върху строителната субстанция на църквата установяват, че в края на 1030-те години тази църква е била отчасти разрушена, без нейното олтарно пространство, а малко след това наосът и разрушените странични кораби – достроени, но вече без купол и в този вид тя е била превърната в джамия след присъединяването на Македония към Османската империя. При новия строеж на църквата през втората трета на ХІ век олтарното пространство е било преустроено според изискванията на византийското православно богослужение, а над пастофориите са били изградени параклиси, достъпът до които е бил от галериите над страничните кораби, каквито куполната църква преди това не е имала. В този етап на строежа стенописите в светилището,
като неотговарящи на основните принципи на православната иконография, са били покрити с варова мазилка, а на апсидата е изписано ново изображение, съответстващо вече на нормите на православието – от същото време са и стенописите в наоса, произведения на посредствени византийски провинциални зографи. Също както архитектурата на църквата няма нищо общо с архитектурата на византийските църкви от ІХ–ХІ век, стигналитедо нас стенописи в нейното светилище не отговарят на декоративната система, иконографията, семантиката и стила на православната византийска църковна живопис от следиконоборския период, а следват принципите на раннохристиянското изобразително изкуство, като продължават неговата традиция. В центъра на декоративната система е връзката между небесната и земната църква: в апсидата е изобразено Въплътяването на Словото от Материята – Великата Майка (Потния Тирон) в дохристиянските религии. Върху свода на светилището доминира изображението на Христос, Проявеното Слово Божие – или казано с други думи на езика на гностицизма: Божествената Мъдрост / Света София. Но и съставът на изобразените в светилището църковни учители няма връзка с византийската декоративна система. Сред тях са както считаните само от българската църква за равноапостоли св. Кирил и Методий, но и главните светци и основатели на другите християнски църкви, включително арменската, а също и изображения на девет римокатолически папи, някои от които не са канонизирани от византийската църква. Включването им в декоративната система на патриаршеската катедрала е целяло да подчертае връзката на българската автономна патриаршия с останалите автономни християнски църкви и е немислимо да се припише на считания за строител на охридската църква архиепископ Лъв Пафлагонски, бивш хартофилакс (предстоятел) на Цариградската „Света София“. Той не само участва в съборите на Цариградската патриаршия от 1030-те години, на които е обявена анатема срещу арменската църква и се поставя началото на най-големите гонения срещу арменците, но е и един от главните инициатори на произлязлото през 1054 г. oкончателно скъсване с Римокатолическата църква – Великия разкол, продължаващ и до ден-днешен. В този смисъл и патронатът на охридската църква няма връзка с така нареченото православие, представяно от византийската църква в следюстиниановия период. Принципът на Божествената Мъдрост като основа на Христовото учение е заложен още в ранното християнство и е изложен подробно в гностичните християнски текстове, с които науката разполага едва от две десетилетия насам. На него е посветена и първата църква, основана от Константин Велики в столицата му и изградена от неговия наследник Констанций ІІ. Юстиниан обявява този принцип за основен принцип на християнството и възприема патроната на
Божествената Мъдрост също за своята църква, построена на мястото и върху основите на първата църква, макар този патронат да не отговаря на правилата на православието, според които патрони на църквите не могат да бъдат принципи, а светци и мъченици или църковни празници. Затова по-късно Цариградската патриаршия заменя патроната на Божествената Мъдрост с имената на специално измислените за тази цел през VІІІ век „великомъченица София и нейните три дъщери (също великомъченици) Вяра, Надежда и Любов“.