Археология на знанието, Мишел Фуко, Наука и изкуство, 1996

Археология на знанието

Автор: Мишел Фуко
Раздел: Съвременна философия, Антикварни книги
Издателство: Наука и изкуство
Народност: френска
Преводач: Антоанета Колева
ISBN: 954020190Х
първо издание, 1996 год.
меки корици, 248 стр.
Цена: 28,00 лв

Мишел Фуко е френски философ, социолог, историк, създател на теорията за „археология на знанието“. Имал е професура в Колеж дьо Франс с титлата „История на системите на мисълта“, преподавал е също в американските Университет в Бъфало и Калифорнийски университет, Бъркли.
Фуко е най-известен със своите критически изследвания на социалните институции, особено психиатрия, медицина, хуманитарни науки, системи на затвор, както и с неговата работа върху история на човешката сексуалност. Неговата работа върху властта, отношенията във властта, знанието и дискурса са широко обсъждани.
През 60-те години Фуко е асоцииран със структурализма - течение, от което той се дистанцира. Той отрича постструктуралистичните и постмодернистични етикети, които често по-късно са му прикачвали, като е предпочитал да се класифицира неговата мисъл като критическа история на модерността, произлизаща от Кант.
Фуко е в частност повлиян от работата на Ницше, неговата „генеалогия на знанието“ с директни алюзии към Ницшевата генеалогия на морала. В късно интервю съвсем конкретно заявява: „Аз съм ницшеанец“.
Фуко е посочен като най-цитирания интелектуалец в хуманитарните науки от Наръчника за висше образование на в. „Таймс“.

“Археология на знанието” е книга, която решително се противопоставя на
стандартното коментиране, най-напред концептуално, тъй като Мишел Фуко оспорва
обичайните схващания за книга, автор, традиция, идеи или противоречия, и по-нататък - реторически, доколкото в самия текст иронически присъства един втори глас, с чийто
критически забележки се разиграва текстовата стратегия. Вещите деконтрукционисти
сигурно успяват да разкрият недостатъците на текста в собствените му измерения, ала
може да се оспори дали въобще обсъжадането му следва да се води в неговите
специфични термини вместо общоупотребимите: при целия си талант Фуко не е успял
убедително да наложи нововъведенията на своята археология и скоро сам я е изоставил за да се заеме с онова, което нарича "генеалогия". Така, противно на постановките и, "Археологията на Знанието" продължава да е третирана просто като поредната негова книга и се чете в контекста на цялостното му творчество, епохата или традицията. Именно в този порядък на идеи тя е била срявнявана с "Разсъждение за метода": след като написал трите есета (за метеорите, диоптриката и геометрията) Декарт е съчинил фамозния текст-предговор и аналогично, след трите големи студии за лудостта, клиниката, думите и нещата Фуко написва "Археологията на Знанието” по същия начин рефлексията върху метода се съотнася твърде проблематично с предполагаемите му реализации. Но ако "Разсъждение за метода" се чете и дискутира дълго след като приложенията му са забравени, то с "Археологията на Знанието" нещата стоят по скоро обратно: конкретните изследвания на Фуко се радват на траен интерес, какъвто абстрактното изложение на неговия метод така и не привлича. Инверсията тук подсказва, че аналогията не стига далеч, но, впрочем, именно всевъзможните прекъсвания са основният предмет в заниманието на Фуко. "Идеята за една позитивна безкрайност е тайната на големия рационализъм и той ще трае само доколкото тя оства жизнена", пише Мерло-Понти. Привативната форма на думата "безкрайност" сякаш подтиква обичайната нагласа да я приема като негация. Ала
за философстването в класически, картезиански дух безкрайното е първо, а крайното е
лишеност, то е простото, което продължава безусловно и без причина, а именно
свършекът, "прекъсването" въвежда усложнения и се нуждае от допълнителни обяснения. Възприемането на крайното за единствена позитивна модалност бележи едно радикално преобръщане, с което Фуко по-рано(в "Думите и нещата") е ситуирал последната епистема: след Кант безкрайността остава само като трансценденталност. Така "Археологията" изхожда от крайното и прекъснатото, като предлага отмяната на всички квазисубстанциални непрекъснатости - автор, творчество, развитие или идеи. На концептуалните тотализации, които неминуемо тегнат към безкрая, сега се противопоставя разпръснатостта в нейната конкретност, множеството на казаното,
"изказите". Но при това начинание самата езиковост като че ли започва да се
съпротивлява и на Фуко му се налага непрестанно да предугажда недоразуменията и да възспира бързите изводи - основната част от неговите разяснения са отрицания:
археологията следва да се разкрие като "метод, който не е нито формализиращ, нито
интерпретативен", тя "не разглежда като едновременно онова, което е последователно", "не описва дисциплините, ... не издирва откритията". При все че "не е несъвместима с научността" Фуко отбелязва: "все пак никога не съм представял археологията като наука, нито като основа за бъдеща наука". Отрицаващите клаузи като че ли преобладават в текста: балансираните антитези (не е..., а ...) отстъпват пред умножените отрицания (нито... нито...) и цели серии от праграфи завършват подчертано апофатически. На фона на тези негации трупани от самото начало насред книгата изпъква заявлението: "Ако заменяйки търсенето на тоталности с анализ на оскъдицата, темата за трансценденталното фундиране - с описание на външни отношения, издирването на произхода - с анализ на натрупванията, човек е позитивист - е, добре, тогава аз съм един щастлив позитивист и лесно се съгласявам с това". Репликата е част от ироническия диалог втъкан по продължение на текста, ала несъмнено между емфазата върху крайното и прекъснатото и неопределеността, в която извеждат негациите, има нещо парадоксално. Фуко определено си дава сметка за това и същото определение често се повтаря: "ако има някакъв парадокс на археологията, той не е в това, че тя умножава различията"; "парадоксално е това понятие за прекъснатост", "колкото и да е парадоксално, дискурсивните образувания не притежават същия модел на историчност, както потока на съзнанието"; самото базисното понятие "изказване" задава "един специфичен и парадоксален обект" и "той се характеризира с една външност, която е парадоксална". Това основно разминаване, колкото откровено, толкова и прикрито, навярно се отразява в ефекта на книгата. "Археологията на знанието" остава преди всичко като източник на разни модни термини: "архив", "интерпозитивност", "дискурсимни образувания" и пр. Но нагласата, осигурила успеха на отделните изследвания и пренебрегнала единното им теоретично обобщение, не е ли именно онази, за която Фуко са застъпва? Все пак, дори четена в категориите, които оспорва, археологията успява да навее усещане за тушираните прекъсвания и концептуалните анахронизми. Видно е, че именно с артикулирането на прекъсванията в битуващите понятия се разкрива анахронизмът, но същевременно тяхната устойчивост поставя под въпрос валидността на тези разчленения. Цялата двусмисленост на начинанието кулминира в непостижимото реторическо майсторство на неговото "Заключение": на два гласа, като автор и хипотетичен опонент, Фуко сам разнищва своя текст, демонстрирайки виртуозност, на която всичко все още може да бъде простено.”
Литературен вестник, бр11/1996г.
Книгата е антикварна и е единична бройка.