Егалитаризмът има предвид равенството като идеал. Равенството само по себе си е фактическо положение и може да се експлицира като идея, но все още не е идеал. Равенството остава на равнището на отношенията; егалитаризмът е свързан с правилата на разпределение. Ето защо всяка политика, в която се предвижда грижа за социално изпадащи граждани, може да се нарече условно егалитаристика- постига по-голямо равенство, при това без да е свързана и посветена на равенството като водеща идея. Самото равенство включва: (а) субектите, до които се отнася; (б) аспектите, в които става изравняването; и (в) средствата, които се разпределят с оглед на равенството. Онова, което надскача тази структура, е (д) целта, от която се ръководи разпределението. При това целта може да е както позитивна, така и негативна; равенството може да е (при най-слабата форма на обосноваване) желателно или нежелателно, както и (при по-силна форма на обосноваване) задължително изискване или осъдителен кошмар.
Намерението ми е да покажа мярата, в която егалитаристката политика е валидна инструменталистки и не бива да се превръща в самоцел.
