Този сборник съдържа слова, предназначени като цяло за една доста широка публика, които се въртят около функциите на литературата, около автори, с които Еко отдавна се занимава, като Джойс, Борхес (но и Аристотел, и Данте), около влиянието на някои малко или много литературни текстове върху развитието на исторически събития, върху някои типични проблеми на разказването като вербалното представяне на пространството, интертекстуалната ирония, природата на възможните светове на фикцията и някои ключови понятия като символа и стила. В някои от тези есета, и особено в последното – „Как пиша”, Еко избира за пример и обект на размишление собствената си работа на разказвач, но и в есетата, в които не говори пряко за себе си, хвърля светлина върху литературните си похвати. Писания случайни, наистина, но които разкриват една поредица от интереси, непрекъснато връщане към самите източници на вдъхновение. Писания, които дори когато се връщат към темите и проблемите на семиотиката на литературата, развиват разсъждения, без да прибягват до техницизми, а идеите извират от една завладяваща паноплия от конкретни примери.
