Поезията на Роман Кисьов ми напомни за една от древните градини на света – знаменитата каменна градина от петнадесет камъка, където – от всяка една страна – петнадесетият камък е винаги невидим, остава извън полезрението.
Така че, братко Романе, както и да се опитвах да разгадая твоята линия и слово, все пак главната тайна си остава неразгадаема, и една от ценностите на поезията е именно в това, че през цялото време нещо в нея остава неразкрито и те притегля към себе си... Това е тайната на поезията, тайната на петнадесетия камък.
Вардан Хакобян
(из предговора към книгата с избрани стихове от Р. Кисьов „Възнесение”,
изд. „Вачаган Барепащ”, Степанакерт, Нагорни Карабах, 2014)
Из „Градината на тайните”
ГРАДИНАТА НА ТАЙНИТЕ
Нощта си бе отишла
но Денят все още не беше настъпил
И аз тогава влязох
в Градината на тайните...
Беше тежко да се диша:
вдишвах душите на мъртвите
а издишвах ангели
На небето светеха сърца
вместо звезди...
Белият жрец се приближи
и каза:
Твоето сърце е паднала звезда...
То е пълно с тайните мечти
на мъртвите...
Ти имаш мисия: да записваш
мечтите на мъртвите...
Слушай сърцето си!
И аз започнах да записвам
онова което ми диктуваше сърцето
А Градината на тайните
засвети
с неземна светлина...
