В историята на България се открояват няколко личности на владетели, които се извисяват като колоси в преломни моменти от съдбата на страната. Тяхното величие и нетленна памет в съзнанието на поколенията българи се дължи на синовната признателност и безпределната им преданост към родната земя и народ, за безкомпромисното отстояване на държавните интереси, дори когато трябва да жертват родна кръв и по този начин да обрекат душата си на вечни терзания.
Такъв е образът на цар Самуил, един от четиримата синове на комит Никола Мокри - управител и владетел на западните български земи в течение на близо две десетилетия. Изключителните му заслуги за отстояване на българщината привличат вниманието на двама видни български белетристи, които му посвещават свои произведения преди повече от петдесет години. Първата творба е романът летопис на Димитър Талев, съставен от три книги (1958-1960), а втората - „Сказание за времето на Самуила и брата му Аарона, синовете им Радомир и Владислав, за селяка Житан и старей-шината Горазд мъдрия и за много други хора, живели преди нас“ (1961) на Антон Дончев.
Сега в ръцете ни е „Легенда за Самуил“ от Димитър Харалампи-ев, поема в седем песни, която отново пресъздава величавия образ на цар Самуил и изключително сложната историческа обстановка на Балканите по време на неговото царуване. Новото и оригиналното в творбата на Димитър Харалампиев е, че тя е поетическо произведение, сътворено в духа на българските легенди и юнашкия ни епос. В този смисъл „Легенда за Самуил“ се сродява с класическите епически произведения на народите, възпели своите герои.
