Тази забележителна хроника на най-драматичното десетилетие (1956-1966) в художествения живот на България, изпълнена с напрежение, изненадващи обрати и морални изпитания, е ново потвърждение на старата хуманитарна аксиома: истинската духовна култура е възможна само там, където са осигурени благоприятни условия за сободно индивидуално творчество, където конюнктурната съобразителност и прагматичната изгода не са убили искреността и волята да се служи честно на една благородна кауза.
