В развитието на българския бежански въпрос от избухването на Руско-турската война (1877-1878) до 30-те години на XX в. се обособяват няколко основни периода:
Първият обхваща времето от 1877 до 1912 г. Към 1877 г. българското население наброява около 5 119 933 души. От тях 4 395 981 (86%) обитават историческите етнически територии в Северна България, Тракия и Македония.
В хода на войната, през лятото на 1877 г., заедно е бягството на турско население от Северна България, близо 100 000 българи от Подбалканската долина напускат родните си огнища и преминават Стара планина, за да търсят сигурност. С подписването на Берлинския договор през м. юли 1878 г. българското етническо землище е раздробено на няколко части. Извън него остават и са причислени към териториите на съседните държави Северна Добруджа, градовете Ниш, Пирот и Враня с техните околии, Македония и Тракия. Според изтъкнатия юрист и общественик проф. Георги П. Генов, тази историческа несправедливост „пося семето на раздора” между България и нейните съседи.
