Настоящата книга разглежда централната тема на византийското богословие през XIV в. – учението за Божествените енергии, което получава завършеност в хода на паламитските спорове и заема централно място в учението на Православната църква. Въз основа на открити от автора документи се доказва, че тези спорове оставят следа и в България. Изказва се хипотеза за църковнополитическия контекст на отражението им у нас. Изследването засяга също рецепцията на томистките текстове във Византия през XIV в. и последвалата реакция на византийското богословие. В Тома Аквински тук припознават не просто един от големите богослови на Запада, а главен изразител на римокатолическата доктрина. Затова, в противовес на неговото учение, византийските му критици правят равносметка на пътя, извървян от православната традиция, и отстояват своята верска идентичност и спецификата на своето богословстване. По такъв начин критиката срещу Тома се оказва последна дума на византийското богословие преди падането на империята. Дискурсът за Божествените енергии и в този случай е в сърцевината на православната идентичност. Това свое значение той не е загубил до днес.
