Може би някои ще кажат, че съчинявайки тези новели, аз съм си позволил твърде голяма свобода, като например карам понякога дамите да разказват и доста често да слушат приказки, които честните жени не би трябвало нито да разправят, нито да слушат. Аз ще отрека това, защото не съществува неприличен разказ, който, стига да е предаден с подходящи слова, да не приляга на когото и да било; струва ми се, че в това отношение съм постъпил както трябва. Но понеже нямам намерение да споря с вас, нали лесно ще ме оборите, нека предположим, че нещата стоят точно така; аз твърдя, че ако трябва да отговоря защо съм постъпил по този начин, мога начаса да ви посоча много причини.
...
Въпреки това аз признавам, че нещата на тоя свят не са трайни, а са в непрекъснато движение; същото навярно се е случило и с моя език, за който неотдавна една моя съседка заяви (аз не вярвам на собствената си преценка, която избягвам да прилагам за всичко, що ме засяга), че бил най-хубавият и най-сладък език на тоя свят; вярно е, че когато това се случи, оставаха да бъдат написани още малко от гореспоменатите новели. Но толкоз в отговор на тия, дето се отнасят с такова пристрастие.
А сега, оставяйки всяка една да говори и да вярва каквото тя си иска, време е да сложим край на словата и да благодарим най-смирено на Тогова, който ми помогна да стигна до желания край след толкова много труд.
А вие, мили дами, останете си в мир с неговата милост и ако се случи това, което сте прочели, да е донесло полза на някоя от вас, спомнете си за мен.
Тук завършва десетият и последен ден на книгата, наречена "Декамерон".
Авторът |
