Това е поезия без орнаменти, без всякакви заврънкулки и украшения -крайно лаконична и въпреки това оставяща оаромно пространство от недоизказаност, аура от хипотетични смиели и пътища, по които всеки трябва да проходи сам.
Детството, любовта, поетичният усет за ставащите навред край нас малки чудеса, драматичните разриви между хората, които разпукват човешкото - това са големите теми на Теодора Куцарова. Простотата и непреднамереността са основните оръжия на нейната поезия - те сгъстяват поетичното, оживяват го така, както пулсациите на сърцето оживяват тялото. И нещо много важно: това е отворен свят, в него няма изолирани пространства, няма убежища, в които можеш да се скриеш, няма маски, с които можеш да подмениш истинското си лице.
Едвин Сугарев
Изпитвам особено сродство с минималистичната поетика на Теодора Куцарова. И нека веднага заявя, че тя притежава разпознаваем почерк. Почерк, който страни от афористичността, но същевременно с това прямо излага едно графично, нещо повече, едно неподправено трагично възприятие на действителността. Почерк, който е крайно интровертен - и затова се оттласква от баналността на езиковите компромиси - и по неизбежност става универсален. Почерк, който не търпи възражения. Пред нас е поезия, която не лъже - дори да се самонаранява.
