Анорексия. Има хиляди такива деца. И възрастни. Стига да пожелаете да се огледате, ще ги видите. Едните постоянно се тъпчат и едва закопчават дрехите си, а другите все са яли и учтиво отказват предложения им бонбон. Повечето от тях не се осъзнават като болни, а близките им усърдно крият истинското им състояние.
Не искат да говорят за това, защото ще разберем, че наглед перфектният им живот е фалшив, ще се докоснем до тъмните кътчета на съзнанието им. Всички те имат хубави семейства и добро социално положение, децата са отличници.
Колко по-нещастни трябва да станем, за да си позволим да споделим проблемите си и да се осмелим да научим нещо за себе си? Защо са ни тези шестици и дипломи, когато умираме от страх и не можем дори да се наядем?
Людмила Людмилова /автор/
