Поезията възниква там, където езикът се отдръпва, на онова място, където се прекъсва говорът и е възможна думата. Поетическият опит се изразява по някакъв начин в упражняване на обещанията и желанията, изчакващи да се изпълнят: раздвояването на една начална реалност в една въображаема реалност, която не се оставя да бъде уловена, чието лице изчезва като бъде наблюдавано и чиято дума е само обявяването на бъдещ глас, знакът на реалност, която е на път да настъпи. Този опит установява една идея за изчерпаността и разпадането, той е симулация на смъртта. Пише се, отчасти, за да се удостовери една загуба, и осъзнаването на тази загуба - заместена от фантома на писането - е същностна следа на нашата идентичност.
Поезията е език, който бди за изчезналото, свидетел е на онова, което вече го няма. Нещо нужно, по мое мнение. И още повече в тази епоха, в която има толкова фалшиви интереси. [.„] Опитвам се да изчезна между редовете на стихотворението и затова използвам много глаголи в инфинитив, в неперсонална форма. Има един недостатък, навярно много испански, който се състои в това да мислим, че това, което се случва на нас, става и при останалите. Всички говорим от Аза. Не можем да говорим о-друго място, не можем да излезем от самите себе си и, въпреки това, смятам, че е спешно да опитаме, макар говорейки от нашето място, да се освободим от собствения си опит. [...] Стремя се да не поучавам, да не пиша посредствено. Зная, че типът поезия, който правя, не съответства на доминиращата тенденция, защото от няколко години има ясно залагане на един вид груб реализъм, което приключи като се превърна в някои случаи в проста габораторна формула, отговаряща на общоизвестни предразсъдъци. Но поезията е възможност да видим света по друг начин, из го съзерцаваме и да го представяме.
Алфредо Салданя |
