Националният ум е колективен ум. Неговата работа извършват много и различни хора. Те обикновено работят изолирано един от другиго, но изживяват живота на нацията като свой личен, размишляват над нейните проблеми и се опитват да формулират идеите, които тя иска да изрази. Това са свидетелите на времето. Затова, когато говорим за националния ум, не бива да забравяме, че той е едновременно абстракция, но и нещо конкретно и реално. Той не е анонимен като фолклорния творец, а конкретни хора с изразено национално съзнание, мислещи с категориите на това съзнание.
Затова, когато проследяваме историята на българския ум, ние всъщност проследяваме мисловната дейност на конкретни негови най-видни представители, успели да уловят духа на времето си и да формулират и разпространят главните идеи в българската история. Заслугата им е огромна, макар не винаги да им се отдава заслуженото признание. Но за това са виновни не те, а нашата леност и неумението ни да се задълбочаваме в най-важното и значимото, да търсим истината за българския свят.
