Виктор Ботас продължава да е напълно в сила, също и пресъздаването на класическите митове. Виктор Ботас бе изцяло от своето време, но поезията му е от кое да е време. [...] Поезията на Виктор Ботас продължава да бъде по-млада от голямата част на т.н. млада поезия. Естетически младите обикновено са твърде малко млади. В поезията човек се ражда стар и постепенно става млад с годините. В най-добрите случаи, ясно е.
Хосе Луис Гарсия Мартин, интервю на Хайме Приеде, „Бе човек на своето време, но поезията му е от кое да е време"
Вкусът към „римската" възстановка, като отправна точка, възстановяване, което несъмнено издава страстта на Ботас към един исторически момент и една литература, но която, най-вече, му позволява, чрез трика да разположи днешни действия, разказани на съвременен за онази епоха език, да подчертае иронията и абсурда на известни ситуации, без необходимост от друг замах за подчертаването на мимолетността на тяхната значимост. [...] За мене този е големият урок на поезията на Виктор Ботас. Времената са направили смехотворна тържествеността, да. Не приемаме никаква истина, ако този, който я заявява, не е бил преди това способен да подложи на изпитание самия себе си, и изглежда сигурният начин да докаже, че е направил тази стъпка, е да е способен да се надсмее над себе си. [...] Ботас знаеше много добре, че единствената форма да си модерен, е човек да разбере истинските новости на собственото си време, не за да им се отдаде безкритично, а да ги присъедини към стойностите.
Мартин Лопес-Вега, „Виктор Ботас: стихотворения, машина за вечност"
Като всички и всеки един от нас, Виктор Ботас бе човек и бе личност, енигма сам по себе си. Хората се предпазваме под маските на личността, прикривайки страховете и несигурността си, закриляйки най-уязви-мите си и чувствителни точки. Например, непочтителните и безсрамни шеги на Ботас имаха малко общо с мистерията, нежността и крайната чувствителност, които излъчват много от стихотворенията му. Винаги ме впечатлява като се уверя как смъртта сякашпроектира светлина върху скритите зони на отишлите си от нас, как смъртта предоставя известна степен на рентгенова прозрачност и изкарва наяве недолавяни в тях неща преди: започваме да познаваме многостранно хората, когато вече не са сред нас.
Хосе Авел, „С езика на вечността"
е тора ръка (1982) оправдава един свят и един индивидуален начин да се пристъпва към толкова деликатна задача като превода, разбирана като трансформирането (не кражбата) на един чужд текст в друг собствен, за да постигне преобразяването му в различен, оставайки си той самият. [...] Единственото, което Ботас прави в тази книга, е да даде „втора ръка" на стихотворения („припокривани"), четени в антологии или предварително преведени от друг автор. [...] Не е странно, че единственият автор, когото превежда буквално, е Борхес, поетът, който дава решаващия тласък да прегърне поезията, впрочем, както самият Ботас твърди,„верността, в някои случаи, далеч от това да е добродетел, е не повече от безсилие"...
Хорхе Саенс Ереро, „Виктор Ботас, превод и припокривана поезия. Втора ръка"
След възхвалата и присмиването над гръколатинските му учители (в края на краищата победители), тази книга [Стара история, 1987] заявява официалното зачисляване на Ботас към поезията на експеримента, или (по-добре) обратното. Израснал е и писането му докосва безупречността; макар да поддържа онова недоверие към самото себе си (което, маскирано като от-страненост, като хумор, е в дъното си сниз-ходителност:„винаги луната беше малко магична") и, отново, минава като над жарава през едно присъствие, чиято необходимост познава перфектно, но която се ограничава да опазва отдалече. Ботас (класически, недоверчив, постмодерен, начетен и чувствителен) е боравил уверено с правилните съставки, и го е направил от едно необичайно качество на писането...
Хуан Карлос Сунен,
„Бариерата на звука.
Една догадка относно поета В. Б."
Цитатите са от астурийското списание за култура влкуадерно, брой 40, 2012 -
|
