Тя се доближи, пое сподавено въздух и плахо промълви:
- Ами ако сега променя приятелския тон и кажа, че те обичам?
Очите му се насълзиха.
- По-добре недей! Това са силни думи.
- Така е - скри лице в дланите си тя, - но ти някога казваше, че всеки, рано или късно, се връща при онези, които е обичал. И това е самата истина. Ето ме! Аз се върнах. Късно, но се върнах! Затова сега бързам да говоря. Бързам да те прегърна. Бързам да ти кажа, че те обичам...
След като я прочетох буквално онемях! Сълзите, които изплаках по нея, ме пречистиха. Странно е, но това не бяха сълзи на мъка, а на утеха и щастие. Сигурен съм, че тези живи истории ще вдъхнат вяра и на най-обезверения човек. Защото това не е просто някакъв си сборник с разкази, но книга за живота и истината, която ни сочи най-ценното в света! Душата!
Янко Лозанов
